Малки стъпки: Как НАСА се подготви за първото кацане на Луната
Астронавтите на Луната ще работят в по-ниска гравитация – към 1/6 от тази, която усещаме на Земята. Един от методите, по които НАСА се пробва да възпроизведе това чувство, е чрез уред с приятното име Симулатор на вървене в понижена гравитация (Reduced Gravity Walking Simulator), който виждате на основната фотография горе. Системата изисква да се окачат астронавтите в хоризонтално състояние на въжета като кукли на конци в долната част на дълго махало, което е проектирано по този начин, че съвсем отвесният „ под “ да поддържа една шеста от тежестта им.
Докато астронавтите вървят, скачат и бягат, откривателите могат да учат фактори като скоростта им, по какъв начин употребяват силата си и равнищата на отмалялост. Тестваният индивид тук работи в съвсем цялостен скафандър, тъй че инженерите да могат да научат повече за провокациите на мобилността в космоса и ограниченията на придвижването, което им оказва помощ да проектират костюми, предотвратяващи прегряването на астронавтите на Луната. Ето по какъв начин упражняваха хората от мисиите на Аполон преди да отлетят в космоса.
Нийл Армстронг и Бъз Олдрин ще прекарат към два часа и половина на лунната повърхнина по време на своята визита с Аполо 11, всяка минута от която е подробно планувана. През април 1969 година – три месеца преди пътуването си до Луната – астронавтите обличат тежките си скафандри и вършат генерална подготовка.
На изкуствено създадена лунна повърхнина те забиват американското знаме, упражняват събирането на проби от скали и почва и дефинират по какъв начин и къде ще разположат научни принадлежности като пасивния сеизмичен сензор, предопределен за разкриване на лунни земетресения. Те също упражняват и втурване по стълбата на Лунния модул, като Армстронг репетира известната си „ една дребна стъпка “ на повърхността на Луната.
Една от огромните иронии на галактическия полет от епохата на Аполо е, че астронавтите, всички експертни водачи, се завръщат на Земята в капсула, върху която имат доста дребен надзор като посока. Това значи, че при изключителна обстановка или заради някаква неточност е допустимо задачата да кацне надалеч от целевото си място в океана, може би даже в някоя от пустините на света…
За да се приготвят за такава опция, астронавтите учат способи за оцеляването в пустинята. Въпреки че имат някакви ресурси в капсулата, те са научени и по какъв начин да оцелеят и във водата и по какъв начин да употребяват каквито материали имат, с цел да си създадат заслон.
Това извънземно скеле е Лунното изследователско транспортно средство (LLRV) – уред, почти наподобяващ лунния модул, което ще придвижи астронавтите на повърхността на Луната. Проектиран да имитира чувството и придвижването на отвесно кацане на Луната, LLRV е повече от кокпит, инсталиран над огромен мотор.
Шестнадесет дребни ракети обезпечават ръководството на посоката, до момента в който главният мотор дава задоволително двигателна сила, с цел да накара водача да се почувства, че лети при слаба гравитация.
НАСА вкарва рай0 в образованието този отличен симулатор, само че транспортното средство не остава без проблеми. По време на едно тестване през май 1968 година Армстронг се сблъсква с компликации и е заставен да катапултира преди LLRV да се разбие и да се възпламени. За благополучие той си остава незасегнат, а НАСА прави усъвършенствана версия на Lunar Landing Training Vehicle (LLTV) и полетните интервенции се възобновяват скоро по-късно.
Всяка задача на Аполо приключва с турболентно кацане, когато свързаната със Земята капсула пада с парашут върху повърхността на океана. Това е просто най-лесният метод за преустановяване на един галактически полет по това време (и към момента е най-малко до скоро SpaceX и NASA употребяват този способ за своите задачи Dragon и Orion).
Това значи, че астронавтите би трябвало да се научат по какъв начин безвредно да излязат от капсулата, до момента в който тя е във водата. Те се нуждаят от доста процедура преди този момент, тъй като когато се стига до действителната обстановка, те просто изпитват 11-минутно мъчително падане през земната атмосфера.
Първо, астронавтите тренират в басейни, където елементарно могат да изплуват от галактическия транспортен съд. След това се местят в океана, където вълните и времето вършат нещата по-предизвикателни. Там екипажът на Аполо 11 тренира излизане от макет на галактическия транспортен съд в Мексиканския залив. С течение на времето астронавтите привикват да се трансферират от капсулата в избавителния сал, откъдето ще да бъдат прекачени в хеликоптер и доставени на безвредно място на самолетоносач.
Всеки галактически транспортен съд Аполо – формиран от командно-обслужващия модул и лунния модул – лети за първи път на лунната си задача. Това значи, че екипажът на Аполо 11 има лимитирано време да се образова в действителните модули, а би трябвало да употребяват разнообразни симулатори.
Тези специализирани апарати са проектирани да имитират допустимо най-близо действителните условия на полета. Например, когато астронавт задейства мотора на задвижващия механизъм, показанията в симулатора реагират в сходство с това, образни сигнали в прозорците симулират придвижването на галактическия транспортен съд в космоса, а хидравличните системи симулираха физическото придвижване на кораба.
В главните центрове на НАСА има голям брой такива симулатори, на които астронавтите се образоват. Предизвикателството за инженерите е да ги актуализират, когато се правят промени по действителните модули. Но те въпреки всичко съумяват и в последна сметка приготвят екипажите на Аполо за лунните им задачи.
